Фалшивият Аз: когато спираме да бъдем себе си, за да бъдем обичани

Автор: Роза Филева-Хаджова

Виждали ли сте как някой родител бута в ръцете на детето играчка. То я поглежда, мръщи се и я хвърля. Явно не му харесва, но родителят е убеден, че детето му трябва да си играе точно с тази играчка: „Та тя е толкова хубава, интересна, качествена! Едвам я открих! Много е скъпа!"… Ужасно е, нали! С такава любов я е купил, а малкият човек не проявява никакъв интерес към нея. Ако вие бяхте този възрастен, бихте ли се разсърдили? Вероятно. Е, може би другия път няма да му купите такава играчка и бихте се съобразили с него, преглъщайки разочарованието от това, че детето ви не сте самият вие! Може би…

Именно в подобни малки ситуации започва изграждането на нещо много по-голямо – усещането на детето за това кои са неговите желания и дали има право на тях.

А другият път е доста опасен. Той може да е предпоставка за развитие на фалшива личност – личност, загубила автономността си, уникалността и спонтанността си. Защото неуспехите на майката да се интегрира към потребностите на детето водят до заплаха от унищожаване на усещането на малкото дете за собственото Аз. Детето се изправя пред въпроса: наистина ли това, което искам, е хубаво и как може да съм толкова лошо, че не харесвам подаръка на мама? Всичко това предизвиква срам и страх от това да бъде себе си. Усещането, че автентичността не е добър ориентир в света, е причината да я крие и да я замества с фалш. Този фалш му позволява да се чувства прието и обичано, но цената е огромна.

Един от най-страшните изходи пред него е фалшът да стане постоянен. За да скрие страха, срама и вината, детето реагира чрез фрагментация (психологически механизъм, при който психиката се „разделя" на части, за да се справи с трудни или болезнени преживявания, например когато детето не може да приеме дадени чувства или преживявания, то ги отделя от себе си и създава различни „части" на личността), което означава, че се разделя на фалшив и истински Аз, като функцията на фалшивата личност е да защитава и скрива истинската. Детето постига това, нагаждайки се към изискванията на другите и най-вече на майката. Вследствие на това малкият човек се превръща в образа, който майката и другите около него имат за него.

С други думи, фалшивият Аз е продукт на неуспех в адаптацията от страна на обкръжението.

Колкото по-неуверено в себе си и в емоциите си е едно дете, толкова повече опасността да бъде „съблазнено" към фалшив живот се увеличава. Това от своя страна пречи на индивида да достигне зрялост или пък може да доведе до „псевдо-зрялост в психотична среда".

Фалшивият Аз не изчезва с порастването

Той може да се прояви чрез:

• прекомерно съобразяване с чуждото мнение

• трудност при вземане на решения

• страх от разочарование и отхвърляне

• усещане за вътрешна празнота

• чувство, че „живея чужд живот"

За фалшивата личност са характерни чувството на нереалност и безплодност, както при детето, така и впоследствие при възрастния човек, а в резултат на липсата на преживявания скритата истинска личност обеднява. По думите на известния английски педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът:

Ролята на психотерапията

Фалшивият Аз не е „грешка". Той често е бил необходима защита. Проблемът възниква, когато се превърне в единствения начин на съществуване.

Психотерапията предоставя пространство, в което човек може постепенно да изследва своите истински чувства и потребности – без страх от осъждане. В сигурна и подкрепяща връзка започва възстановяването на връзката с автентичното Аз.

Този процес включва:

• осъзнаване на вътрешните конфликти

• разпознаване на автоматичните модели на нагаждане

• изграждане на по-стабилно чувство за идентичност

• развитие на способност за поставяне на граници

Постепенно човек започва да живее не само според очакванията на другите, а в съгласие със себе си.

Да позволим различието

Когато родителят позволи на детето да не харесва играчката, той му дава повече от свобода на избор. Той му дава право на собствен вътрешен свят.

Автентичността не означава бунт или егоизъм. Тя означава способност да разпознаваме и уважаваме собствените си преживявания.

Важно е да оставим децата си да бъдат себе си, за да могат да израснат като личности, които се харесват, вярват на чувствата си и се чувстват стабилни във вътрешния си свят.

А когато този процес е бил затруднен, винаги съществува възможност за промяна. Пътят към истинското Аз може да започне и в зряла възраст – чрез осъзнаване, лична работа и професионална подкрепа.

Използвана литература

• Атанасов, Н. (2002). Теории психичното развитие в психоанализата. София: проф. Марин Дринов.

• Уиникът, Д. (2008). От педиатрия към психоанализа (превод на български). София: Център за психосоциална подкрепа.

• Winnicott, D. W. (2008). Playing and Reality. London: Routledge.

• БРЕНЪР, Ч. [BRENNER, C.] (1993). Психоанализа. Основен курс [Psychoanalysis: An Elementary Textbook]. София: Фондация Отворено общество. [in Bulgarian]