Настоящата статия е разработена като част от психообразователната инициатива на Emotional Consult в подкрепа на родители и специалисти. По-кратка адаптирана версия е публикувана в EduChain с фокус върху практическите насоки за родители.

Самонараняването при юношите често не е желание за смърт, а опит да бъде овладяна болка, която изглежда непоносима. Разбирането на преживяванията зад това поведение е първата стъпка към възстановяване на връзката между детето и неговите близки.

Когато родителят вижда раните, но не и болката зад тях

Майка забелязва няколко тънки линии по ръката на 15-годишната си дъщеря. Първата ѝ мисъл е: „Иска да умре!“. Следващата: „Къде сбърках?“. Детето мълчи. Родителят плаче. Между тях застава страхът.

Тези въпроси са естествени. Те не говорят за лош родител, а за родител, който страда заедно с детето си. Важно е да знаем, че самонараняването рядко е следствие от една конкретна причина или от една допусната грешка. То е резултат от сложно взаимодействие между личностови особености, преживени събития, взаимоотношения, психично здраве и начина, по който младият човек успява да се справя с емоциите си.

Подобни ситуации се случват много по-често, отколкото си представяме. През последните години специалистите отчитат нарастване на случаите на самонараняване сред юношите. За много семейства това е едно от най-плашещите преживявания, защото изглежда необяснимо: „Защо би причинил болка на себе си?“. Този въпрос обаче ни отвежда в грешна посока. По-полезно е да се запитаме: „Каква болка се опитва да понесе това дете?“. Тук се крие разликата между осъждането на едно поведение и разбирането на човека зад него.

Самонараняването – опит да бъде понесено непоносимото

Самонараняването (на английски non-suicidal self-injury – NSSI) представлява умишлено причиняване на увреждане на собственото тяло без намерение за самоубийство (American Psychiatric Association, 2022). Най-често това са порязвания, драскания, изгаряния или удари. Важно е да се подчертае, че самонараняването и суицидният опит не са едно и също, макар че могат да съществуват едновременно и винаги изискват професионална оценка.

Сред юношите те са сред значимите предизвикателства за психичното здраве, поради което ранната превенция и достъпът до подкрепа са основни приоритети (World Health Organization, 2020). В DSM-5-TR самонараняването е включено като състояние за допълнително проучване, което подчертава необходимостта от клинична оценка, но не го определя само по себе си като отделно психично разстройство.

Изследванията показват, че значителен процент от юношите поне веднъж са преживявали период, в който са прибягвали до самонараняване. Най-често започва в ранна или средна юношеска възраст, като начало често се наблюдава между 12 и 16 години (Nock, 2014). Това означава, че в много училищни общности има млади хора, които преживяват подобна трудност, често без околните да знаят за това.

Какво кара един млад човек да насочи болката към себе си?

На пръв поглед това изглежда нелогично. Но когато разгледаме психологическите механизми, картината става по-разбираема.

Какво стои зад самонараняването? Науката за болката, емоциите и справянето

Съвременните изследвания показват, че най-честата функция на самонараняването е регулирането на изключително силни емоции, които юношата трудно успява да понесе (Nock, 2009). Днес знаем, че самонараняването рядко е единствено опит за привличане на внимание, а по-често е сигнал за значимо вътрешно страдание. Изследванията показват, че непосредствено преди акта на самонараняване младите хора често изпитват силна тревожност, гняв, срам, чувство за празнота или емоционално претоварване. За кратко физическата болка намалява интензивността на психичната болка. Някои юноши описват, че за първи път от часове или дни „успяват да си поемат въздух“. Други казват, че физическата болка е единственото нещо, което ги кара да почувстват, че все още съществуват.

Това не означава, че самонараняването е здравословно решение. Означава, че в този момент то е единственият познат начин за справяне.

След самонараняването много от тях описват краткотрайно облекчение, което обаче бързо отстъпва място на вина, срам и самокритика (Klonsky, 2007). Така постепенно се формира порочен кръг – болезнените емоции водят до самонараняване, а самонараняването поражда нови болезнени емоции.

Научните данни показват, че няма една-единствена причина за това поведение. Най-често то възниква при взаимодействието на няколко фактора – повишена емоционална чувствителност, затруднения в регулирането на емоциите, преживян тормоз или отхвърляне, семейни конфликти, психична травма, тревожни или депресивни състояния, ниска самооценка и чувство за самота (Cipriano et al., 2017). При някои юноши решаваща роля играе усещането, че няма човек, пред когото могат безопасно да изразят болката си.

Важно е да се подчертае, че самонараняването не е диагноза. То е симптом, който може да съпътства различни психични състояния, но понякога се появява и при юноши без психиатрична диагноза. Общото между тях е не самото поведение, а трудността да понесат и осмислят преживяванията си.

Когато емоциите станат прекалено тежки за носене

Особено важно откритие на съвременните изследвания е ролята на емоционалната регулация. Децата не се раждат със способността да разпознават и регулират чувствата си – те я изграждат постепенно чрез отношенията със значимите възрастни. Когато детето многократно преживява, че емоциите му са разбрани, назовани и приети, то постепенно започва само да ги разпознава и регулира. Когато това не се случи, силните чувства могат да останат без вътрешен „контейнер“ и да се преживяват като нещо, което заплашва да го залее.

Тук се открива една важна идея, която свързва съвременната наука с психотерапията – зад самонараняването не стои желание за болка, а стремеж към облекчение. Колкото и парадоксално да звучи, физическата болка временно се превръща в начин за овладяване на психичната болка.

Когато психиката говори чрез тялото

Докато съвременните изследвания се фокусират върху функциите, които изпълнява самонараняването, психодинамичната перспектива поставя друг важен въпрос: „Какво означава това поведение за конкретния човек?“

Самонараняването като послание: какво се опитва да каже младият човек

В психотерапевтичната традиция симптомът не се разглежда като случаен (Peseschkian, 2003). В позитивната психотерапия той може да бъде разбран като опит на човека да се справи с вътрешен конфликт и да възстанови баланс между различни аспекти на преживяването (Fileva-Hadzhova, 2026). Смисълът на симптома е различен за всеки човек и може да бъде разбран единствено в контекста на неговата лична история (Freud, 1990).

От тази гледна точка самонараняването не е просто действие, а форма на комуникация – начин да бъде изразено нещо, за което все още няма думи. В някои психодинамични разбирания то може да бъде свързано с насочена към себе си агресия, при която вътрешното напрежение и разрушителните импулси се обръщат към собственото тяло вместо към външния свят (Menninger, 1938).

Способността на детето да понася и организира собствените си преживявания се развива в контекста на ранните отношения с грижещия се възрастен (Winnicott, 2008). Когато детето или юношата преживява емоции, които не могат да бъдат споделени, разбрани или понесени от значимите хора около него, тези преживявания могат да останат изолирани и трудни за осмисляне.

Емоционалното развитие зависи и от способността на възрастния да приеме хаотичните преживявания на детето, да им даде смисъл и постепенно да помогне те да бъдат превърнати в мисли и думи (Bion, 1962). Когато този процес е затруднен, част от емоционалния опит може да остане неизразен и да намери път към тялото вместо към езика.

От тази перспектива самонараняването не е просто симптом, който трябва да бъде премахнат. То е опит на психиката да се справи с болка, която все още не може да бъде назована, разбрана и споделена.

Това е и причината терапията да не е насочена единствено към това юношата да спре самонараняването, а към постепенното намиране на думи за болката и изграждане на други начини за нейното изразяване, без тя да бъде насочвана към собственото тяло. Когато болката получи име и бъде споделена в сигурна връзка, необходимостта тялото да „говори“ вместо психиката може постепенно да намалее. Симптомът не е враг, който трябва просто да бъде премахнат, а послание, което трябва да бъде разбрано.

Важно е да се подчертае, че това не означава родителите да бъдат обвинявани за самонараняването на детето си. Подобно поведение възниква в резултат на сложно взаимодействие между множество фактори и именно в отношенията – с родителите, терапевта и значимите други хора (Bowlby, 2006) – може да се създаде пространство за промяна, в което болката постепенно да бъде превърната в преживяване, което може да бъде мислено, изразено и споделено.

Как родителите могат да бъдат опора, когато детето им се наранява?

В терапевтичната практика често се наблюдава един болезнен парадокс. От едната страна стои юноша, убеден, че никой не може да го разбере. От другата – родители, които искат да помогнат, но не знаят как. И едните, и другите се чувстват безсилни.

За да разберем по-добре тази трудност, е важно да помним, че юношеството само по себе си е период на значими вътрешни промени. Това е време, в което младият човек постепенно се отделя от родителите, изгражда своята индивидуалност и търси отговори на въпросите „Кой съм аз?“ и „Къде принадлежа?“ (Blos, 1967; Erikson, 1996). Тази естествена потребност от автономия понякога може да бъде преживявана като дистанциране от близките, особено когато към нея се добавят силни емоции, вътрешни конфликти или чувство за самота.

В тези моменти пред родителите стои трудната задача да намерят баланс – да уважат нуждата на юношата от самостоятелност, без да губят емоционалната връзка с него.

Не контрол, а връзка: как да бъдем до юношата в трудния момент

Страхът често кара родителите да реагират импулсивно – да наблюдават постоянно детето си, да премахват всички остри предмети или да настояват то да обещае, че „никога повече няма да го направи“. Понякога се появяват обвинения, заплахи или опити болката му да бъде омаловажена с думи като „няма причина да се чувстваш така“.

Макар тези реакции да идват от любов и тревога, те рядко достигат до истинското преживяване на юношата. Когато човек е залят от непоносими емоции, той има нужда не толкова от готови решения, колкото от присъствие – от някой, който може да остане до него без осъждане.

Детето няма нужда от съвършени родители. То има нужда от родители, които могат да останат близо до него и когато болката му е трудна за разбиране.

Как изглежда подкрепата, която наистина помага

Понякога една спокойна реплика има по-голяма сила от десетки въпроси: „Виждам, че ти е много трудно. Не знам точно какво преживяваш, но искам да те разбера. Няма да преминаваш през това сам.“

Това не означава самонараняването да бъде прието или подценено. То винаги трябва да бъде взето насериозно и да се потърси професионална помощ. Но е важно юношата да почувства, че родителят вижда не само поведението, а човека зад него.

Възстановяването на доверието започва не когато родителят намери всички правилни отговори, а когато детето усети, че вече не носи болката си само.

От болката към думите: как психотерапията помага

Един от най-разпространените митове е, че целта на психотерапията е просто да спре самонараняването. Макар прекратяването на това поведение да е важна част от процеса, истинската цел е да бъде разбрано страданието, което стои зад него.

Ако симптомът бъде премахнат, без да бъде осмислена неговата функция, вътрешното напрежение може да намери друг начин да се изрази. Затова терапията не се фокусира единствено върху поведението, а върху преживяванията на младия човек.

Терапевтичният процес създава безопасно пространство, в което юношата постепенно може да говори за страхове, гняв, срам, самота или чувство за отхвърляне, без да бъде осъден. С времето той започва да разпознава емоциите си, да разбира какво ги поражда и да изгражда по-здравословни начини за справяне.

Съвременните изследвания показват, че подобряването на емоционалната регулация, изграждането на сигурни взаимоотношения и развитието на адаптивни стратегии за справяне са сред основните фактори за трайното намаляване на самонараняването.

Работата с родителите също е важна част от процеса. Те не получават инструкции как да бъдат „перфектни“, а подкрепа, за да разберат по-добре преживяванията на детето си и да открият по-ефективни начини да бъдат до него.

Независимо дали терапевтичният подход е психодинамичен, позитивен, когнитивно-поведенчески или интегративен, целта остава една – юношата постепенно да премине от действие към осмисляне, от самота към свързаност и от болка, изразена чрез тялото, към болка, която може да бъде споделена с думи.

Истинската промяна не се измерва само с това, че самонараняването е спряло. Тя настъпва, когато младият човек започне да вярва, че има и други начини да се справя със страданието си – без да наранява себе си и без да остава сам с него.

Когато болката намери думи, надеждата се връща

Самонараняването предизвиква страх, объркване и безсилие. То плаши родителите, тревожи учителите и често остава неразбрано от връстниците. Но зад всяка следа върху кожата стои човек, който се опитва да се справи с преживяване, за което все още не е намерил думи.

Когато виждаме единствено симптома, рискуваме да пропуснем историята зад него. Разбирането на страха, самотата, срама или чувството за отхвърляне, които стоят зад поведението, е първата стъпка към промяната.

Самонараняването не е неизбежна част от израстването и не бива да бъде омаловажавано. То е сигнал за страдание, с което юношата не успява да се справи сам. Навременната психологическа и психотерапевтична помощ може да помогне болката да намери друг път за изразяване.

В терапевтичната практика често ставаме свидетели как млади хора, които в началото не могат да говорят за преживяванията си, постепенно започват да разказват своята история. Там, където първоначално има мълчание и срам, могат да се появят доверие, разбиране и способност да бъдат споделяни най-трудните чувства.

Родителите не е необходимо да имат всички отговори. Най-ценното, което могат да дадат на детето си, е готовността да останат до него, когато страда, и смелостта да потърсят помощ, когато сами не могат да се справят.

Най-лечебният въпрос не е: „Защо го направи?“, а: „Какво преживяваш, че ти се наложи да го направиш?“. В този въпрос няма обвинение. Има любопитство, съпричастност и желание за разбиране.

Вярвам, че зад всяко поведение стои история, която заслужава да бъде чута. Когато помогнем на един млад човек да намери думи за болката си, постепенно се появяват и други възможности тя да бъде изразена, без тялото да остава единственият начин за комуникация. Това е един от най-дълбоките смисли на психотерапията – страданието да престане да бъде нещо, което човек носи сам, и да се превърне в преживяване, което може да бъде споделено и постепенно преодоляно.

Ако разпознавате подобни признаци при своето дете, не оставайте сами с тревогата си. Самонараняването е сигнал за страдание, което заслужава внимание и разбиране. Навременната консултация със специалист може да помогне за възстановяване на диалога, доверието и усещането за сигурност в семейството.

Използвана литература

American Psychiatric Association. (2022). Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders (5th ed., text rev.; DSM-5-TR). American Psychiatric Association Publishing.

Bion, W. R. (1962). Learning from Experience. London: Heinemann.

Blos, P. (1967). The second individuation process of adolescence. The Psychoanalytic Study of the Child, 22(1), 162–186. https://doi.org/10.1080/00797308.1967.11822595

Bowlby, J. (2006). A Secure Base. Routledge Classics.

Cipriano, A., Cella, S., & Cotrufo, P. (2017). Nonsuicidal self-injury: A systematic review. Frontiers in Psychology, 8, Article 1946. https://doi.org/10.3389/fpsyg.2017.01946

Erikson, E. H. (1996). Идентичност: младост и криза. София: Наука и изкуство.

Fileva-Hadzhova, R. (2026). Transformations of Anger: An Integrative Model for Clinical Work with Greed, Envy, Jealousy, and Guilt. The Global Psychotherapist, 6(2), 178–185. https://doi.org/10.52982/lkj325

Freud (1990). Въведение в психоанализата. [Introductory Lectures on Psycho-Analysis]. София: Наука и изкуство [in Bulgarian]

Klonsky, E. D. (2007). The functions of deliberate self-injury: A review of the evidence. Clinical Psychology Review, 27(2), 226–239. https://doi.org/10.1016/j.cpr.2006.08.002

Menninger, K. (1938). Man Against Himself. Harcourt, Brace & World.

Nock, M. K. (2009). Why do people hurt themselves? New insights into the nature and functions of self-injury. Current Directions in Psychological Science, 18(2), 78–83. https://doi.org/10.1111/j.1467-8721.2009.01613.x

Nock, M. K. (Ed.). (2014). The Oxford Handbook of Suicide and Self-Injury. Oxford University Press. https://doi.org/10.1093/oxfordhb/9780195388565.001.0001

Peseschkian, N. (2003). Психосоматика и позитивна психотерапия – Том 2 [Psychosomatics and Positive Psychotherapy – Volume 2]. Варна: Славена. [in Bulgarian]

Winnicott, D. W. (2008). От педиатрия към психоанализа [From Paediatrics to Psychoanalysis]. София: Център за психосоциална подкрепа; Българско пространство за психоанализа. [in Bulgarian]

World Health Organization. (2020). Guidelines on mental health promotive and preventive interventions for adolescents: Helping adolescents thrive. Geneva: World Health Organization.